Събота се заформи една инициатива да ходим в Бузлуджа. На Бузлуджа съм ходил много пъти, но вътре не бях влизал до сега. А винаги ми е било мерак. Та някой подаде идеята, организираха се едни евенти във Фейсбук и известна бройка хора се наговорихме за делото.
Времето беше кофти още от петъка. На прибиране към Стара Загора трябваше да мина през този облак. Усещането не беше като да те вали дъжд, а като да си на дъното на океана.
Събота започна с разкъсана облачност. Естествено облаците витаеха около Бузлуджа. Не за първи път ми се струва да тръгна посред лято и да пристигна посред есен.
(Упътване: пуска се за саундтрак на разказа Summoning)
Помотахме се наоколо докато чакаме другата група да дойде.
Разгледахме от къде може да се влезе. Известната дупка беше полу-зазидана. Парадния вход преди време зееше отворен, но уви – беше заварен и закопчан с доста сериозни щанги.
Докато вятъра се опитваше да ни издуха към южна България, от някъде се появиха група сериозно въоръжени фотографи. „Здрасти-здрасти“ и направо се наредиха на опашка на мишата дупка. След половин час дойдоха и нашите хора и ние се наредихме там. Значи, ако ви се струва че през това 100-килограмов човек не може да влезе – лъжете се 🙂 Като почна да гърми и да ми вали дъжд във врата, много бързо намерих пътя на вътре 🙂
Шмугнахме се по стълбите нагоре директно в голямата зала.
Някой от фотографите си беше забравил шарения чадър. Трябваше да го вкарам по-добре в кадър, но се ошашавих от гледката, която ми се разкриваше и забравих какво правя… Знаех че вътре е леш и разруха, но все пак беше по-чисто от стаята ми. Мащаба на интериора ме изненада. Залата е по-голяма от колкото изглежда отвън или по снимки. И по-мръсна. През тавана започваха да пръскат капки. Какъв ти таван – това което е останало от него. От дъжд избягахме, а на дъжд попаднахме.
Прескачайки отломки, локви и гняс, взех да се ориентирам в обстановката.
Учуден бях че въобще е останало нещо от мозайките и паната. Някои от големите портрети бяха старателно унищожени, но мислех че нито едно здраво камъче няма да е останало.
За съжаление, гледка от терасата точно в този момент нямаше никаква. Мъглата беше плътна като Шипченско биволско мляко. А и започваше доста сериозен порой с гръмотевици. Някои от тях падаха съвсем наблизо.
По едно време се оказа че вътре ни вали повече отколкото отвън и се юрнахме на някъде да се скрием.
Докато се провирахме по тунелите под трибуните ми направи впечатление колко неща са оставили циганите. Вентилационни тръби, кабелни стойки и канали, решетки… Въобще не си бяха свършили добре работата.
Доста фаянсови плочки бяха изкъртени, но и доста си седяха на мястото. По-надолу намерихме на 90% запазена тоалетна. Забележете тук и вентилационните отвори (и всичките вентилационни тръби из тунелите). Това сигурно е била единствената сграда в България от онова време, притежаваща някаква климатична инсталация. Което ме навежда на въпроса – как се отоплява тази огромна зала?
Взехме да се отправяме надолу, да потърсим малко сушина.
Във фоайето хванахме вратата, която ходеше към сервизните помещения и задната част.
Хванахме по спиралното стълбище в началото на помещението:
Долу имаше малки стаички („Килии!“ веднага казва болното ми въобръжение 🙂 ) почти опоскани.
Едно от малкото останал инвентар. За какво е служил пулта – никой не знае.
Една от другите стаи беше някакво машинно помещение за вентилацията:
Излязохме от другата страна на трансформаторното помещение в основата на пилона. Имало е асансьор, който се качва до горе.
Прави впечатление, че асансьора е имал индикации за 6 етажа, но табло с 10 бутона. Вероятно са използвали стандартни компоненти от Искърския завод, защото видяхме само две спирки на асансьора – Долу и Горе. Тук хванахме нагоре по сервизната стълба. Снимки липсват, понеже хич, ама хич не ми беше до това точно тогава 🙂 Изкачването ми се стори поне час, през което време отслабнах доста, направих мускули и изобретих нови нецензурни думички. Всъщност сега като гледам таймстампа на снимките – точно 10 минути е било 🙂
Оказа се че края на мъките не е дошъл и до върха на пилона има още няколко стълби, една от друга по-вити и по-интересни. След малко внезапно просветна и се оказа че сме в основата на червената петолъчка. Двете петолъчки се виждат от далече. Едно време хората от околията са мислели че са направени от рубин и са стреляли по тях с пушки, опитвайки се да ги свалят. Материала е някакво двуслойно стъкло или пластмаса. А звездите са гигантски. Изкачихме поне 2 етажа докато стигнем средата им.
След звездите следва малко помещение с няколко шкафа. До преди известно време тук е имало телекомско оборудване и на площадката горе е имало антени на ТВ, радио и интернет оператори. От всичко това е останала само лепенката „CISCO“ на шкафа.
Надявах се от горе да се открие хубава гледка, но уви. Мъглата беше минала консистенцията на Шипченско биволско мляко и отиваше към Купешко краве масло. Не ставаше да се мотаем излишно, че вятъра щеше да ни издуха. Хванахме обратно.
Починахме малко долу и направихме един бърз разбор къде не сме ходили още. До този момент вече бяхме пълни до горе с впечатления и адреналина беше започнал да заличава някои от моментите. Сега се сещам че не обиколихме цялата тераса или концентричния коридор преди нея. Но вече е късно.
Хванахме през фоайето стълбите надолу. Озовахме се в приземен етаж с гардероб в ляво и кенефи в дясно.
Минахме за последно през голямата зала за финални снимки.
В заключение да кажа че съм много очарован от преживяното. Пак ще ходим.
Disclaimer: Извършеното упражнение не се препоръчва на никого. Навирането в стари изоставени сгради си е риск! Ако не го осъзнавате, нямате стабилна група и подготовка, не го правете.