Облачен уикенд и още нещо

Облачен, но в добрия смисъл! Адски динамично небе, имаше невероятни гледки. Няколко от тях успях да щракна, повечето ги пропуснах. И за финал имаше една супер изненада.

Всичко започна още петък вечер докато се прибирах към Стара Загора. Залезът се случваше под едни скромни лъскави облачета. От другата страна цялото небе беше в огромни късове, които бяха окървавени от единия край. Пръста ми сам се свиваше да щрака, но точно излизах от Пловдив и нямаше къде да отбия. Такива явления продължават десетина минути. Точно след залез има още няколко минути през които по-високите облаци биват огрявани и след това всичко започва да изсивява. Изпуснах момента.

Събота сутринта в някакво безбожно ранно време си отворих едното око и през прозореца видях нещо подобно навън. Цялото небе беше алена облачна маса, която се беше напукала като мозайка и през нея прозираше небе. Красиво беше, но душичката ми спеше и не можах да се помръдна.

Неизвестно време по-късно си отворих другото око и навън всичко беше сив облак. Грозно, скучно и си рекох че тва беше за днес.

В 10 и кусур най-после успях да стана и опаа – небето чисто искрящо синьо, без ни едно вълмо облаче. Сутрешните упражнения – кенеф-кухня и като погледнах през северния прозорец видях НЛО над планината 🙂

Планината Фиджи ряпа да яде

Отбелязах интересното начало на деня и се пуснах по задачи. Точното им естество няма значение, но предиобеда ми беше доста зает. След това мръднах към Малка Верея. Получили два компютъра дарение за библиотеката и за да е всичко както трябва без пиратски софтуер им сложихме Ubuntu. Тук се сблъскахме с малко подводни камъни с последната версия (12.10 на слаби компютри – никога повече, но пък 12.04 LTS заспа).
Нагодихме горе-долу нещата и тръгнахме да си ходим. А навън – чудни агресивни облаци. Дръпнахме една разходка по малковерейския кър.

Качихме се на една могила, от където имаше супер изглед. Това ми беше втората възможност да пощракам с телескопа и естествено аз се олях. Е, не е „телескоп“ – Sigma 18-250 DC OS HSM, но като човек свикнал да щрака на широко, тези 250 мм ми изглеждаха като телескоп. Иначе хич не бих отказал ако ми се отвори възможност да щракам през телескоп. Снимките са качени в пълна резолюция, така че като цъкнете отгоре може да ги видите в детайли.

Панелките на Стара Загора. Отзад се вижда Самарското знаме на 10 км разстояние.
Най-близо е индустриалната зона на Стара Загора (8км), отзад – квартал Зора (12км), Агробиохим или бившия завод АТЗ (16км) и съвсем отзад в дясно се вижда… Нова Загора – 39 км 🙂
Тук имаме спор какво кой град се вижда към хоризонта – Раднево или Гълъбово. Има доста панелки за да е Гълъбово, но пък не знам в дясно от Раднево кой ТЕЦ може да се вижда там. Ако е Гълъбово, това ще да е AES-a.
Богомилово, зад него деликатно се промушва околовръсното шосе на Стара Загора. Големите резеровари са петролната база на Лукойл към Еленино.

Нащраках се с телескопа и започнах да забелязвам облаците 🙂

Засърбя ме да ги видя тези облачета отразени във водна повърхност и драснахме към Старозагорските бани. Надявах се и залез да хванем там да се получи нещо като петък вечерта. Е, не се получи – слънцето се скри зад една грамада и това леко пропадна.

Тук се опитах да изкарам нещо от сенките, но единственото което успях да изкопча с 2 стопа клин беше това:

Наплясках една панорама от 5 кадъра, която Хюгина сглоби много интересно – с главата надолу 🙂 Всъщност ефекта който се получи много ми хареса. Само косата на Стела да висеше 🙂

В обратната посока на залеза се опитах да издебна червени отблясъци, но не дойдоха.

Неделята не беше особено благодатна. Цял ден играхме на криеница с дъжда и накрая се забихме да гледаме кино. След това стана късно и трябваше да тръгвам да се прибирам към Пловдив. Ударих си един душ. Гледам прозорците – мокри, а вън яко слънце пече та се къса. Викам си „сега пък ако не се е пръкнала някоя дъга…“ Метнах един поглед навън и ченето ми падна. Имаше солидна, наситена, светла огромна дъга. И защото обичам дъги, до нея имаше втора 🙂 Изпуснах и кърпи и клечки за уши и всичко и се завтекох към фотото. Пробвах със и без поляризационния филтър. Чувал съм митове че може да изкара повече цвят от дъгата. Оказаха се само митове… В едната позиция дъгата изчезваше хептен, а в останалите не ставаше нищо по-интересно. На практика посоката в която щраках беше 180 градуса на слънцето, където и не би се очаквал някакъв ефект от този филтър.

Какви са условията за да се получи дъга? Най-просто казано слънцето трябва да е ниско в небето и да огрява водни капки от срещуположната ви страна. Дъгата се получава от пречупената светлина от Слънцето и е образ, не обект. Не можете да се приближите до нея или да я заобиколите 🙂

Основната дъга (ако се наблюдава повече от една) има радиус 42° и центърът ѝ е винаги точно срещуположен на слънцето. Т.е. колкото е по-ниско слънцето, толкова е по-голяма дъгата. Ако слънцето е високо, тогава центъра на дъгата пад под хоризонта и само малка част от нея се вижда. Ако се намирате в самолет и слънцето е под хоризонта на полета, дъгата която би се видяла може да изглежда като цяла окръжност 🙂

Изхождайки от това може да кажем че хубава дъга най-често може да се наблюдава по залез когато бурята ви е подминала и се движи на изток, или по изгрев когато бурята ви е подминала и се движи на запад. Освен кефа от дъгата, ще се намирате в златния час, така че може да си вземете пуканките и да се насладите на шоуто, което ви изнася природата 🙂

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.