„Бранителите на Стара Загора“ е един от парковете в града които ме оставят със смесени чувства.
По-известен е като „Самарското знаме“ заради огромния мемориал, посветен на битката за Стара Загора от 31 юли 1877г. Издигнат е на мястото, където се е намирал командния пункт на защитниците. От скоро ежегодно на тази дата се правят много интересни възстановки на битката.
Ще започнем разходката от алеите в страни от хълма. Тези които се намират откъм жилищния квартал са лъснати и изметени. По пейките тук-таме има хора. Младежи разхождат кучетата си.
Едно време от училище ни водеха тук на спортен полуден. Колко федербал сме изиграли и колко сандвичи сме изяли на поляните…
По-навътре гледката се променя. Нападалите листа се подмятат от вятъра, растителност превзема асфалтовите алеи и дяланите камъни. От тази страна парка оставя впечатление че е бил построен преди 40 години и внезапно е бил изоставен.
Има алеи които изцяло са превзети от джунглата.
Все пак предпочитам да гледам храсталаците от колкото боклуците, които крият. Ще ви спестя подробните описания на съдържанието им – който иска да види шибалник – да разгледа. Катерушките по старата детска площадка отдавна са отрязани издъно и разграбени. Пясъчникът е превърнат в сметище.
Разходката ни отвежда на едно открито баирче по-навътре. От върха му се разкрива интересна гледка наоколо.
Съвсем наблизо се открояват руини. Естествено, „цивилизацията“ не ги е подминала. В тях има шахта, която е зарината от боклуци. В интернет се намират снимки от хора, които са слизали в тунелите надолу. Едната теория е че под целия парк има бункери от гражданска защита. Другата теория е че тунелите продължават под цяла Стара Загора и се сливат със средновековните тайни изходи от града.
Слизаме от баира. Между боровете ни лъхва на смола. Гората е просечена от многобройни пътеки и колкото по-навътре влизаме, толкова по-малко стават следите от човешкото унищожение. Под краката ни има мек килим от нападали иглички.
Малко по малко заобикаляме парковия хълм.
Приближаваме се към черешката на тортата на разходката. Паметникът е изпълнен в типичния архитектурен стил от комунистическо време – яко излят цимент, сечен с теслата. И стълби. Стълбите са много важен подсъзнателен елемент при паметниците. Когато човек се качва нагоре, той се превива и прегърбва – подсъзнателно се покланя на паметника. Стълби има навсякъде – Бузлуджа, Шипка… ако щете и на малкия паметник в градската градина. Човек може да си каже „Тва пък от къде го измисли, как да стигна до горе, ако няма стълби?“ Японците са го направили много добре на Александровксата гробница – една финна алея, която се вие спираловидно нагоре. Но определено едно е Зен, друго е „Преклон пред Х!“ (тук звучат фанфари)
Железните плочи по площада пускат ръждичка с годините… Комплексът има денонощна охрана, за това циганите не са ги задигнали още.
При залез блестят покриващите медните плочки. С времето те си падат, така че под байрака ходете с каски. Един ден засякох двама алпинисти, които щяха да се качват до горе да лепят нападалите плочки. Естествено, беше съвсем малко преди ежегодните тържества на 31-ви юли. Казаха че с триста зора са намерили резервните плочки, останали от строителството на паметника. Първо били затрити в някакво мазе в кметството, после за по-интересно били преместени в църквата „Св. Димитър“.
И плочките и те като вечния огън, който отдавна не е вечен. Като целия парк, който принадлежи на едно друго по-културно време.