Подводница-музей Слава

Рядко попадам на нещо наистина толкова уникално като музея на подводното плаване – последната българска подводница – Слава. Този пост няма да прилича на обичайните ми пътеписи по гори и паланки. Дълго обмислях как да го напиша, така че хем да е информативен, хем да дава лични впечатления, хем и да не се превърне в словоизляяние достойно за вечер на маса. Ще започна с малко предистория, ще продължа с данни за самата подводница и ще завърша с личните ми впечатления като от музеен експонат. Пътьом ще поствам снимки, за които за съжаление няма да мога да дам много обяснения. Повечето апарати в подводницата са извънземни и са надписани на руски, а за тези които екскурзоводите ни разказаха предназначението, човек по-добре сам да чуе беседата 🙂

Цялата публикация „Подводница-музей Слава“

Пирин – з. Спано поле – х. Демяница

Искаше ми се да направя нещо по-дълго от еднодневка по Рила или Пирин. Това са планини, които често остават встрани от мен. Но за една такава многодневна разходка групата трябва да се движи с еднакво темпо и да е с приблизително еднаква издържливост. И точно в същия момент се включи Краси със същото желание за садо-мазохизъм 🙂 С него се движим горе-долу еднакво бавно (със скоростта на упоен охлюв) и сме с еднаква издържливост (като упоен охлюв). Чудесно, решихме го 🙂

Цялата публикация „Пирин – з. Спано поле – х. Демяница“

Рила между лятото и зимата

Септември месец имаше три почивни дни, които трябваше да се уважат подобаващо. Дестинацията се появи от самосебеси – викнаха ме за Рила. Планина, която често остава в страни от моите маршрути. Не обичам масовките, свързани с популярните места там, а нашата цел беше точно това – Рилските езера. Но аз мислех да съчетая и няколко слабо известни точки, които отдавна седяха очакващо в списъка ми.

Съдържание
  1. Водопад Горица
  2. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“
  3. Рилски езера
  4. Цари Мали Град

Цялата публикация „Рила между лятото и зимата“

Рим 2017

Ето че след 3 години се върнах обратно в Рим. Имах да наваксвам с няколко места, които предния път пропуснахме. Предстоеше ми да видя колко много се е променил града за това време.

Нискотарифните полети вече кацат на летище Чампино. То е едно от най-малките и претъпкани летища, които съм виждал. По обем пътници надвишава софийското летище, но по площ на терминала е по-малко дори от стария първи терминал при нас… При кацане се сформира опашка за паспортен контрол, която започва от извън сградата на терминала. При излитане е още по-болезнено. Влизате, минавате опашката за паспортния контрол и внезапно се оказвате наредени на опашката за гейта. Има две групи гейтове – А и Б, всяка от които е по-малка от хола ми вкъщи. Обслужват се едновременно по 3-4 полета (което прави по около 600 пътници), а места за сядане има не повече от 20. Няма кафе машини, тоалетната е една и малка – няма абсолютно нищо в гейта. Италианците доят вече заклана крава с това летище, което се пръска по шевовете…

Градът Рим е станал военна зона. Мерките за сигурност са затегнати до скъсване с военни постове на всяко кръстовище. Въоръжението е тежко – автомати, уазки, до Колизеума имаше и БТР-и на които някой поне от хорска срама беше махнал покривните картечници… Пазят нас от злодеи, или ние трябваше да се чувстваме като злодеи? 🙂 На всяка врата – метал детектори и скенери. По забележителности, по църкви и базилики – редиш се на пропусквателни пунктове. В Колизеума преди се влизаше за секунди с Roma Pass, с който автоматично пропускахме дългата опашка за билети. Сега дори и с Roma Pass чакахме на опашка за скенера. Във форума преди просто се минаваше през широко отворената врата. Сега вратата е заключена и чакате на непомръдваща 500 метрова опашка, опъната под жаркото лятно слънце без грам сянка… Не знам на къде отива тоя свят, но според мен терористите вече са спечелили войната…

Улиците из града са все толкова миризливи колкото ги помня. Неповторимият аромат на престояла урина и кипнал сварен боклук не може да се сбърка. Трафикът е все същия. Можете ли да си представите 20 моторчета тръгващи на зелен светофар? Звукът е като от състезание с ядосани градински косачки 🙂 Разликата тук сега беше в електрическите коли, които доста уверено превземат улиците. Поне 3/4 от всички таксита вече са електрички. Те пък на опаки на моторчетата са безшумни и трябва да се оглеждате да не ви блъсне някоя без да разберете 🙂

Планът за обиколката ни беше малко по-различна от предния път:

Съдържание
  1. Замъкът „Сант Анжело“
  2. Площади и фонтани
  3. Колизеумът, форумът и хълма Палатин
  4. Базилика „Сант Джовани ин Латерано“
  5. Базилика „Санта Мария Маджоре“
  6. Музеите на Ватикана
  7. Зоопарк „Bioparco“

Цялата публикация „Рим 2017“

Фотинските водопади и 10 правила за по-добра неделя

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми 🙂 Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова „10 правила за по-добра неделя„.

Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра – 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак 🙂

И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата – през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци.

IMG_4050

Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата – кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх… лоша работа – шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно „пук“ и си сецнах кръста 🙂

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя… След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща 🙂

IMG_4106

Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба 🙂 Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално!

Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори.

IMG_4055

Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям – час и нещо 🙂

В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец.

За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък.

IMG_4074

Долу първия водопад реве. Не просто бучи! 🙂 Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу.

IMG_4079

Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата – водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки 🙂

IMG_4080

IMG_4083

Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал – той си струваше дори само заради тази гледка 🙂 Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко.

IMG_4086

Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата 🙁 Шок и ужас.

IMG_4089

Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри… Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете… Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка.

IMG_4092

Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше – водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си.

IMG_4093

През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2.

IMG_4098

Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като „Изглед“, но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата 🙂

Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. „Въъъй, как се е счупила щеката“, „Водопада тука ли е, бабиното?“. Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има…

Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. „Риба има ли?“ ме пита единия като сочи строшената щека 🙂 Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки… Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад – остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади 🙂 Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на…

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец.

Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа… Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо.

IMG_4112

IMG_4114

С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала.

Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат.

Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана – моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

IMG_4131_2_3_tonemapped

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко – по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка… Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя.

Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу „ВУУУУУ“ – околната температура рязко скочи на 25 градуса.

След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но… фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа „оставих тоя план“ ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно 🙂

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира – още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става 🙂 Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните