Етикет: размисли

Голяма година беше, наситена с приятни емоции и покорени върхове във всяка област на живота. Толкова много вълнения имаше, че чак ме е срам да направя списък. Един списък предполага че мога да ги степенувам по по-по-най, а действителността е че всичките спомени и постижения са ми скъпи.

Все пак самохвалството трябва да почне от някъде, та ето – пробягах 2 километра! Преди години в средното училище покривахме нормативи по физическо и бягането на 600 метра го завършвах пълзейки и повръщайки. А ето, тази година си поставих за цел да излизам поне 2 пъти седмично и малко по малко всеки днешен абсолютен лимит се превръщаше в утрешния норматив.

Започнах да си готвя супички. До скоро за мен кухнята беше *тера инкогнита*, а вече кълцам зеленчуци и слагам тенджерата на котлона. Не се получава нещо кой знае какво, но удовлетворението от това да хвърлиш малко труд в храната си е голямо.

Позавъртях се покрай климатика в квартирата и му направих онлайн дистанционно с жив видео поток и дистанционно за андроид с Bluetooth. Видео с демонстрация и глупости – тук.

През цялата година направихме няколко пътувания с приятели, всяко от които лесно може да се опише с „беше уникално – закриваме годината!“ 🙂

Оженихме половината фирма – Диди и Митко, Гери и Павел. След това Невена я напънаха пророчески сънища и за моята сватба, но за целта първо трябва да се появят кандидатки 🙂

Юни месец с Димо направихме 5-дневна екскурзия до Рим. За първи път летях и останах очарован. Много впечатления ми останаха и сега като гледам дори съм изписал 6 поста в блога 🙂

Най-после си взех нормална раница. Онзи ден скъсах и първите си нормални обувки, но съм им навъртял над 200 км, така че – доволен съм. Взех си също и още доста благи неща, но няма да правя инвентарен списък сега 🙂

Август и септември се направиха доста къмпинги, къде с нощни разходки, къде с други интересни благини. Дръпнахме една разходка до Мальовица и една покъртителна 30-километрова обиколка на Балкана.

След това се бях приготвил да закривам годината, но съвсем скоро се откриха планове за разходка около Широка Поляна. Имаше фото-оргазми, а разходката с уазка до Орлово Око си беше приключение!

Последните седмици от годината бяха мъгливи и дъждовни и това ми развали плановете за наблюдение на големите метеорни потоци есента. За сметка на това Геминидите ме изненадаха с идеални условия за наблюдение и снимки и резултатите надминаха очакванията ми.

Измежду 10-те хиляди изщракани кадъра ми е трудно да избера десетина снимки които са били голяма емоция за мен, но да пробвам.

Това не са катакомбите в Рим или някой музей на Холокоста. Това е част от българската история и близко минало. Никой не трябва да забравя клането в Батак.

Трявна и къщите-музеи

Балканът смръщва вежди над Аневското кале

Тук имаше няколко дни надхитряне с дъжда и игра на гоненица, която завърши с красиви гледки към Пловдив

Толкова търсех макове, а те всичките се били скрили до Червената църква в Перущица

Тази година доста пъти ходихме до Сливодолското падало, всеки път имаше нови емоции.

Памучни облачета над язовир Пясъчник

Селфи на Колизеума, където ни чука гръмотевична буря със светкавици, сипещи се на броени метри от нас

Още селфита на Копринка, докато гръмотевиците се изсипват зад гърба ни

Част от двудневния пешеходен мазохизъм в Балкана

Първия допир с Рила, който ме очарова с много неща: циркусните долини, лазенето по морените, напомпаните от налягането кроасани 🙂

Безценното чувство да се събудиш с тази гледка! Язовир Широка Поляна.

Първия сняг за сезона се случи отново до Мальовица, където го комбинирахме с отровно-горещи минерални извори 🙂

Леко инцидентна разходка над язовир Въча ме хвана с перфектното време на Бековите скали.

Една лятна буря напълни с електричество Стара Загора

Имах щастието да бъда в Рим за кратко. Да видя прословутата „Европа“, да си изградя някакво скромно мнение и да развенчая няколко мита за себе си.

Рим е градът, който едно време е владял целия цивилизован свят. Направили са всичко възможно това да се набие в главата на случайния посетител. Навсякъде грандомания и богатства, докарани от всички краища на империята. Ако нещо може да се построи десет метра високо, те са го строели трийсет метра. Всяка сграда и паметник говорят едно – „ние сме най-големите“.

За модерната част от града работите са нормални – мръсотия, гаден трафик, претъпкано с туристи. Нищо необичайно тук.

Дърветата. Малко тъпо е да ги слагам на първо място във впечатленията 🙂 Но това беше буквално първото нещо, което видях от прозореца на самолета – пиниите! Пинията е иглолистно дърво с чадърообразна корона, което е засадено в огромни количества из Рим и придава едно много готино средиземноморско чувство. Когато се съберат няколко накуп, образуват един плътен слой от корони високо над главите. Супер е за сянка, без да „заема въздуха“ като борове и елхи.

Архитектурата. Грандомания, която продължава и в днешни дни. Съвсем обичайно е централния вход на която и да е сграда да е 5-метрова порта. Сградите обикновено са ниски (3-4 етажа), като ограждат централно място като паркинг или микро-площад за самата сграда. В София има доста такива сгради.

Склуптурите. Те са навсякъде. По курнизи на сгради, по чешми, по рамки на картини – навсякъде. И са изпипани до най-малкия детайл. Мъжките фигури естествено са голи, така че мраморните пишки бяха в изобилие. Видях хиляди пишки и се чувствам визуално изнасилен. Склуптурите са толкова много че се съмнявам че е останал гражданин от античността, който да не е бил склуптуриран. Другия въпрос е – колко майстори са имали да правят статуи? Едва ли не всеки е трябвало да бъде арт-аджия с това количество материал.

Шумът. Рим е меко казано шумен град. Постоянното жужене от тълпите става фон, който се допълва с пищене на линейки (много! През 5 минути някоя линейка ходи на някъде!), клаксони (трафикът тръгва и спира със свирене, сигурно свирките им се амортизират всеки месец), скърцане на трамваи и влакове.

Трафикът. Е ужасен. Карат се главно моторчета и супермини-та, заради тесните улици. Моторчетата изпреварват отляво и отдясно. Черни джибове не видях никъде. Не могат да съществуват там. Обичайна гледка беше костюмарите да се придвижват яхнали моторче, със спортна раница на гърба, вместо с куфарче. Имаше луксозни седани, но бяха минимално количество. Развенчах мита, че ако стъпиш на пешеходна пътека и всички ти правят път. Първите няколко коли се опитват да те прегазят и чак следващите спират. Като тук горе-долу. Пешеходните светофари имат три светлини. Зеленото е много кратко, последвано от по-дълго жълто и накрая – червено. Навсякъде има паркинги за моторчета, които изглеждат малко смешно с тесните разграфени клетки.

Градския транспорт. Претъпкан. Някои от метро-мотрисите и трамваите имат климатици, които се неутрализират когато хиляда души се натъпчат вътре. Билети се продават от машини (машала!), а машините които валидират билетите и картите понякога се бъгват и отказват. Транспортът от и до летището е уреден и има богат избор за всякакви ценови категории. Влакове – Леонардо Експрес – 15 евро, градска железница FR1 – 8 евро, автобус – 4-6 евро. Има карти с които пътуваш безплатно в градския транспорт, като градската железница се разпростира и до няколко градчета наблизо (включително Lido, което е морски курорт).

Храната. Не толкова скъпа и не толкова малка по количество, както се бях наплашил от разни четива. Вечеря в ресторантче на тротоара около Термини – 10-15 евро на човек (салата, пица и вино). Домашното вино е добро. Бирата навън струва от 3 до 5 евро. Бирата на кенчета в супермаркетите – 1-2 евро. Общо взето навсякъде цените са като тук, но валутата след числото не е лева, а евро. Сладоледите са върха! Аз до сега си мислех че не обичам сладолед. Сега разбирам че не обичам това нещо наподобяващо замразена вода със захар, което продават тук. Римския сладолед е нежно ароматно удоволствие. Пиците им са доста семпли – в България съм ял по-добри.

Туристите. Море от хора. Километрични опашки по известните обекти, които обаче лесно минахме с Roma Pass (за това – по-надолу). Повечето са организирани групи, чиито екскурзоводи носят по някакъв байрак, за да се разпознават. Много обекти предлагат audioguides – едно устройство със слушалки, което ти говори някакви неща. Някои обекти предлагат и приложения за мобилни устройства, които вършат същата работа. Доста от изложените неща в Капитолия имаха NFC тагове и никаква друга информация за по-аналогово ориентирания турист.

Сувенирите. Циганията е същата като тук. Сергии по улиците. Цигани продаващи лазерни фенерчета и изстрелващи се светулки. Исках да си взема шапка, но всичките 923834 сергии за шапки продаваха точно 5 едни и същи скучни модела. Тениски никъде не видях. Ако си взимате магнитчета, потърсете оферти от рода на 5-6-7 броя за 10 евро. Магнитите от магазина на Колизеума струват по 4.50 едното!

Roma Pass. Това е карта, която ви предоставя 2 безплатни посещения на някои от най-известните обекти, плюс още дузина бонус-безплатни обекти, плюс безплатен градски транспорт. Всичко това в рамките на 3 дни и струва 36 евро. Направете си сметката, дали ще ходите толкова много по музеи. Големите обекти отнемат адски много време да се обиколят и 2 обекта за 3 дни си е малко съсипващо. Билета за Колизеума+Форума+Палатинския хълм (интегриран билет е) струваше 12 евро, а за Капитолия – 13 евро и тези са може би най-скъпите от всички музеи. Билетите за градския транспорт са по 1.50 евро. Абонаментни карти могат да се вземат отделно – 16.50 за 3-дневна карта или 24 евро за седмична. Големия бонус на рома паса е че не се чака по опашки. В комплект с паса ви дават и карта на Рим с означени обекти.

Рома Термини – централна гара. Нещо гигантско (дали не се повтарям вече?), което повече прилича на сбирщайн между мол и гето от колкото на гара. Билетите се продават от три редици по стотина автомати – всичко е автоматизирано. Туристическа информация не видяхме почти никъде. Първия ден доста търсихме от къде да си вземем Рома Пас и почти се бяхме отказали, когато видяхме будката за вестници на югозападния изход. През ноща тълпите ги няма, но… добре сте дошли в гетото. Навсякъде има клошари, спящи по кашони. Да кажеш че са окъснели пътници – не са. Нямат багаж и са прекалено опърпани. Имаше и цигани и бели. Да видиш няколко такива, може би е нормално, но положението там си беше направо шокиращо.

Това бяха общите впечатления. Ще опитам да драсна и един пътепис с по-детайлни описания на местата, където бяхме в следващите дни.

Ден 1 – Йухуу, летя!

Ден 2 – Моренце!

Ден 3 – Колизеума

Ден 4 – Капитолия е врата към петото измерение!

Ден 5 – Пак летим

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.

Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.

Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.

Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.

В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.

Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.

Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.

Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.

На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.

Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане

От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.

Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.

Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.

Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.

Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂

„Бранителите на Стара Загора“ е един от парковете в града които ме оставят със смесени чувства.
По-известен е като „Самарското знаме“ заради огромния мемориал, посветен на битката за Стара Загора от 31 юли 1877г. Издигнат е на мястото, където се е намирал командния пункт на защитниците. От скоро ежегодно на тази дата се правят много интересни възстановки на битката.
Ще започнем разходката от алеите в страни от хълма. Тези които се намират откъм жилищния квартал са лъснати и изметени. По пейките тук-таме има хора. Младежи разхождат кучетата си.
Едно време от училище ни водеха тук на спортен полуден. Колко федербал сме изиграли и колко сандвичи сме изяли на поляните…
По-навътре гледката се променя. Нападалите листа се подмятат от вятъра, растителност превзема асфалтовите алеи и дяланите камъни. От тази страна парка оставя впечатление че е бил построен преди 40 години и внезапно е бил изоставен.

Има алеи които изцяло са превзети от джунглата.

Все пак предпочитам да гледам храсталаците от колкото боклуците, които крият. Ще ви спестя подробните описания на съдържанието им – който иска да види шибалник – да разгледа. Катерушките по старата детска площадка отдавна са отрязани издъно и разграбени. Пясъчникът е превърнат в сметище.

Разходката ни отвежда на едно открито баирче по-навътре. От върха му се разкрива интересна гледка наоколо.

Съвсем наблизо се открояват руини. Естествено, „цивилизацията“ не ги е подминала. В тях има шахта, която е зарината от боклуци. В интернет се намират снимки от хора, които са слизали в тунелите надолу. Едната теория е че под целия парк има бункери от гражданска защита. Другата теория е че тунелите продължават под цяла Стара Загора и се сливат със средновековните тайни изходи от града.

Слизаме от баира. Между боровете ни лъхва на смола. Гората е просечена от многобройни пътеки и колкото по-навътре влизаме, толкова по-малко стават следите от човешкото унищожение. Под краката ни има мек килим от нападали иглички.

Малко по малко заобикаляме парковия хълм.

Приближаваме се към черешката на тортата на разходката. Паметникът е изпълнен в типичния архитектурен стил от комунистическо време – яко излят цимент, сечен с теслата. И стълби. Стълбите са много важен подсъзнателен елемент при паметниците. Когато човек се качва нагоре, той се превива и прегърбва – подсъзнателно се покланя на паметника. Стълби има навсякъде – Бузлуджа, Шипка… ако щете и на малкия паметник в градската градина. Човек може да си каже „Тва пък от къде го измисли, как да стигна до горе, ако няма стълби?“ Японците са го направили много добре на Александровксата гробница – една финна алея, която се вие спираловидно нагоре. Но определено едно е Зен, друго е „Преклон пред Х!“ (тук звучат фанфари)


Железните плочи по площада пускат ръждичка с годините… Комплексът има денонощна охрана, за това циганите не са ги задигнали още.

При залез блестят покриващите медните плочки. С времето те си падат, така че под байрака ходете с каски. Един ден засякох двама алпинисти, които щяха да се качват до горе да лепят нападалите плочки. Естествено, беше съвсем малко преди ежегодните тържества на 31-ви юли. Казаха че с триста зора са намерили резервните плочки, останали от строителството на паметника. Първо били затрити в някакво мазе в кметството, после за по-интересно били преместени в църквата „Св. Димитър“.

И плочките и те като вечния огън, който отдавна не е вечен. Като целия парк, който принадлежи на едно друго по-културно време.

Ударих му една яка почивка тия дни – като се почна от близкия балкан и се мина през басейните в околията. Ще драсна едно бързо описание на последните, защото до сега не успях да намеря подобен вид ревю из нета.
1) Закрития басейн до езиковата гимназия
Идеален е ако отиваш за плуването, не за печене или да гледаш мацки. Басейна е закрит и работи и лете и зиме. Зимата не знам колко се отоплява, хората се връщат от плуване разболени. Размери – олимпийски. Коридори – 5. Обикновено е разделен на две части през средата – плитка и дълбока. Дълбочината е от 1.40 до 1.80 метра. Недостатъка му е че често се случват тренировките на разни лапетии и басейна се пълни с малчугани, които са отишли да си играят и да се давят. Вход за учащи – 1.50 лв, за които можеш да стоиш час и половина. Има топли душове, но шкафчетата в съблекалните не се заключват.

2) Старозагорски минерални бани – басейна на хотела на „Мини Марица Изток“
Големичък е, а дълбочината е около 1.40 – 1.80. Входа е 5 лв + 2 лв за шезлонг. Сини плочки. Има игрище за тенис на корт и футбол на малки вратички. Спортовете мисля че се плащат отделно. Има една будка за ядене и пиене, където правят хот дози за по 2 лв. Има душове и готини безплатни кенефи. Навъртат се мутри и мацки.

3) Старозагорски минерални бани – централните басейни
Тази година не съм ходил там, но миналата година бяха развалина. Има един огромен олимпийски басейн, на който плочите са разкъртени и не виждаш дали стъпваш върху плочка или върху пясък. Като ходихме последния път имаше порязани крака на острите счупени ръбове. Освен това басейна е наистина огромен и се чисти рядко. И е студен. Има и два по-малки басейна – единия е топъл, където се плацикат бебета и майките им. Доста е плитък и не става за друго освен за плацикане. Третия басейн е за гмуркане и в единия край е доста дълбок. Също е студен и наклона на дъното е доста голям, така че и за топка не става. В целия комплекс има едно барче. Няма шезлонги и чадъри. Единствения му плюс е че се намира на три минути от автобусната спирка за града и има лесен транспорт.

4) Комплекс „Русалка“ – квартал Железник
Басейна не е много голям и не е дълбок. Има тревна площ (където няма сянка) и плочки с шезлонзи и чадъри. Има мокър бар.

5) Басейна на с. Пряпорец
Средно голям басейн, дълбочина около 1.40 – 1.80 м. Сравнително чист. Има тревна площ с чадъри. Има барче и ресторант. Има и 5-6 бунгала (самостоятелен санитарен възел + 3 стаи) и е готино да поостанеш за ден-два. Комплекса се намира сравнително далече от автобусната спирка (около 30 минути пеша), така че по-добре да се ходи с кола.

6) Централния басейн на с. Ягода
Тук най ми хареса. Огромна тревна площ със сянка – има няколко големи дървета. Един голям басейн с дълбочина 1.30 – 2 м и един по-малък с дълбочина 1.30 м. И двата са с минерална вода и малкия е доста топъл. Има топли душове. Има 2-3 заведения (една бирария, едно барче и една будка, която не беше отворена), но тоалетната се плаща и е мизерна. Има условия за спорт – едно игрище за плажен волейбол с пясък, две-три игрища за федербал и едно за футбол на малки вратички. Има шезлонзи и чадъри. Входа беше 4 лв + 1.50 за шезлонг. Целия комплекс е наблизо до селската автогара, така че може да се иде с автобус от града или с кола. Единствения недостатък беше че басейните не са с плочки а с някаква мазилка и на места са хлъзгави.
Снимки от комплекса – тук.

7) Басейна в комплекс „Ушев“
То даже не беше басейн, ами нещо като вана или гьол. Явно е направен за гостите на бара, които да си топкат краката във водата… Само минахме от там и като видяхме колко е малко въобще не влязохме. Намира се зад с. Малка Верея.

8) Старозагорски минерални бани – комплекс „Гроди“
Басейна е голям и е заграден от всякъде с борова гора. На мен много ми хареса, заради сянката. Ако ходиш за да се печеш сериозно има да гониш слънцето. Има малък топъл детски басейн. Водата в големия басейн е чиста и май не е хлорирана – дали не е минерална? В малкия басейн е батак – ама така е, като цамбуркат вътре бебета които са измазани с плътен слой плажно мляко….
Цени от 2013та – вход – 6лв, шезлонг – 2лв, кебапче/кюфте – 1лв, пържени картофки – 2/2.50лв. Ако не си вземеш шезлонг можеш да се опънеш между боровете. Тревата е поддържана и няма храсталаци.