Етикет: ебаси

Село Чамла се намира близко до село Мугла в Смолянския край. Намира се на около 1600 метра надморска височина. Достъпът до него е труден – 25 км разбит асфалтов път от Смолян до Мугла и след това още 10 км горски път. По официални данни селото е възникнало в края на 19-ти век, когато е било част от мимолетната Тъмръшка република. В края на 70-те години е имало около 170 жители, след което запустява. Но историята на Чамла не спира тогава. През 2001-ва година фондация „Дестинация България“ се опитва да превърне селото в „артистична резиденция и еко-селище“. Поради една или друга причина, идеята е изоставена. След тях – през 2004-та година французинът Оливие Люк се заселва там. Остава по-малко от година, но съвсем скоро след него испанецът Оскар Кореа повтаря опита. В последствие и той се маха. От там нататък сезонните дървосекачи използват оцелелите постройки за подслон през лятото, а през останалата част от времето селото е безлюдно. Преди няколко години се замисля около селото да се проведе музикален фестивал. Но идеята е отхвърлена поради причината че физически не можеш да закараш хиляда човека там 🙂

Това са официалните данни, които могат да бъдат намерени в интернет. От тук нататък започваме една виртуална разходка из селото, подкрепена с личните ни впечатления, които на места се различават от официалната информация…

В нета пише че селото не е било електроснабдено. Но на практика е имало трафопост, а в къщите се забелязваха следите от изкъртените ел-инсталации. Още от покрайнините му забелязваме допира на „арта“ – йей, цветни тухлички.

Посреща ни дълга двуетажна постройка.

Малките стаички са скромно оборудвани със съвременни боклуци от живота на дърварите. Стените са изографисани с красиви надписи – „не барай“, „Краси, остави го както искаш да го намериш“, обещания за любов с женските роднини на въпросния Краси, автограф на грамотния „ЖNВКО“ от Ракитово.

Опаковки от сокчета Cappy, празни туби от масло за моторен трион и веригата на въпросния трион се въргалят навсякъде. Бачковско календарче от 2014-та дава някаква идея за датиране на находките.

Следващата къща носи белези от „арт“-а, който се е вихрил в Чамла.

Отляво имаме фреска с девойка-охлюв, която е бременна с извънземно. Отдясно имаме драсканица на крокозъбел. Половината къща е срутена.

Стаичките са обзаведени в познатия стил „циганин-неглиже“. Картони от яйца, консерви и свещи разнообразяват живота на обитателите.

Следващата сграда обаче ми обра точките… Поглед отвън само леко намекваше на какво ще попаднем вътре.

Шарении по дограмите, че даже и тук-таме оцелели стъкла? На вратата ни посреща много арт рисунка с мишки и гръмотевици.

Някой е „тревясал“ изкъртените ел-инсталации със зелен спрей, а за останалото нямам думи…

Ако някой се е питал какво ще се случи с психодиспансера, ако душевноболните превземат мястото – сигурно нещо такова.

Контрастът между стаите е голям. В коридора имаме цапаници в стил „детската градина“, а по стаите – обори, заринати с тор, прогнили греди и изкъртена мазилка.

На тая стена как само ще ѝ ходи една дъга! Все едно някой е решил да „разведри атмосферата“ на мизерия и унищожение с една кофа боя.

Излизаме, чудейки се дали не сме поели някое фатално мозъчно изкривяване…

В страни от пътя седи единствения външен кенеф на селото.

По къщите не намерихме нито тоалетни, нито кухни, нито бани. Все едно хората едно време нито са срали, нито са се къпали, нито са яли.

Поредната пригодена къща. Три входа, всеки – водещ до 2-3 малки стаички. На вторите етажи не сме се качвали. Колкото и да сме ненормални, не ни се мре 🙂

Виждат се останки от електрификация… Добре де – кой ще бие целия тоя път до тук, за да окраде жиците на 5 къщи? Само бензина дето би го изхабил и колата дето би я потрошил, ще му излязат по-скъпи от 10-те кила мед, които ще „набере“…

И горе-долу това беше село Чамла. 5 къщи, които повече приличат на общежития. Официалните данни сочат че тук са живяли 170 човека. Не виждам къде биха се събрали и половината от това число. Не видяхме храм. Не видяхме мегдан, чешма или кладенец. Нямаше зидове на дворове, въпреки обилните равни площи наоколо. Къщите нямаха камини – тук-таме беше оставена дупка за кюмбета. Зимите тук биха били убийствени. За мен това не е толкова постоянно населено село, колкото летен дърварски лагер. Както явно продължава да се използва и в момента. Само че е малко поокрадено и малко поосрано. Но пък поне са минали онези арт-младежи, които са разведрили всичко?

„Красиво кътче от Средна гора, подходящо за разходка,колоездене и питници през цялата година. Предлага загадъчни и красиви места,носещи спокойствие, позитивна енергия и радост. Създайте си невероятни спомени в тази закътана котловина близо до големия град,но застинала във времето, даряваща ни с толкова много красиви моменти.“

Това гласи описанието на това място в „любимия“ ми сайт – Wikimapia.

За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад.

Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града – щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания.

Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга):

Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река.

След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името „Суха река“.

Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора – има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де – покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси – нищо.

Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: „рмс, партизани, национално“.

Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид – все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката.

Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова 🙂 Кръгом.

Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела – „Не влизай! Може да съм наоколо!“. Да бе 🙂

Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е – обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив – ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.

Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.

Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.

Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.

В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.

Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.

Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.

Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.

На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.

Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане

От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.

Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.

Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.

Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.

Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂