Зоната: Линкълн Чайлд – ревю


Инцидентно минахме през “Пингвините” и въобще без да ми се чете нещо определено си взех тази книга. Резюмето на гърба ме грабна и очаквах нещо като микс от “Метеорита” и “Нещото”. Авторът ми беше абсолютно непознат, но “Линкълн Чайлд” ми звучеше като “Лий Чайлдс”, чиито книги харесвам. Освен това поредицата “Кралете на Трилъра” до сега не ме беше разочаровала, но пък не че съм чел много бройки от нея.
Бърз спойлер алерт: в текста нататък следват идеи и сюжет от книгата, така че сте предупредени да не си развалите удоволствието 🙂
Какво гласи резюмето от гърба на книгата:

Удивително откритие в най-горната точка на земното кълбо…

Поразителен арктически пейзаж, страховито митично създание, хаос и ужас…

На около триста километра северно от Арктическия кръг се намира Федералната пустинна зона – едно от най-отдалечените и негостоприемни кътчета на земята. Палеоекологът Евън Маршал заедно с група учени поема към Зоната на експедиция, за да изучава последиците от глобалното затопляне.

Всичко обаче се променя с едно удивително откритие. При рутинно проучване на пещера в ледник групата открива огромно древно животно, хванато в капана на леден блок. Медийният конгломерат, който спонсорира експедицията, веднага се намесва и организира уникален спектакъл – съществото ще бъде извадено от леда и размразено на живо по телевизията. Въпреки злокобните предупреждения на жителите на местното село и научните опасения на Маршал и хората му „драматизацията” на живо набира скорост… докато учените не правят още по-ужасяващо откритие. Звярът може да се окаже древна машина за убиване. И може би всички прибързват, като го смятат за мъртъв.

Началото беше добре. Откъсната група изследователи – класика. Изоставена военна база – супер, напомня ми за сюрия игри. Замръзнало чудовище – пак класика. Снимачен екип насред ледената пустиня – бива. Но героите смучеха – стереотипни, скучни персонажи, в такива количества че до края на книгата не бях наясно кои са “добрите” и кои “лошите”. И всички бяха, меко казано, ТЪПИ. Научния екип не беше надарен с особено мозък и аналитична мисъл, която трябва да притежават, за да работят на такова място. Шефовете на снимачния екип бяха жалки в устрема си да получат “кадрите от събитието”. Изпълнителната продуцентка за момент обещаваше нещо по-раздвижено или поне някаква романтична врътка, но персонажът и се разми в стандартната “секретарка на шефа от рус пол”. Индианският шаман, напяващ магии в прашлясалата радарна стая беше толкова демоде…
Цялата книга беше по-достойна за ерата на евтините Ктхулу-филми, вместо за категорията “технотрилър”, в каквато се пише, уж. Поне беше лека и се чете бързо (някои пасажи по диагонала). Не успя да ме изплаши като за хорър. Като цяло бих я прочел още веднъж някога, ако съм в подходящото настроение.

Tags:

One Response to “Зоната: Линкълн Чайлд – ревю”

  1. […] Void and Null Code, Linux and Shits « Зоната: Линкълн Чайлд – ревю […]

Leave a Reply